Regular Impressions

Нормативните предпоставки за наличност на демократичната конституционна държава са именно с оглед ролята на гражданите в държавата, които схващат себе си като автори на правото, по-претенциозни отколкото с оглед ролята на гражданите в обществото, които са адресати на правото. От адресатите на правото се очаква само да не прекрачват законовите граници при реализирането на техните субективни свободи (и претенции). Нещата с мотивациите и нагласите, които се очакват от гражданите в държавата в ролята им на демократични съ-законодатели, стоят различно от нещата, свързани с покорността спрямо принудителните закони, гарантиращи свободите.

Те трябва да възприемат своите права за комуникация и причастност активно, и то не само в добре разбран собствен интерес, но и ориентирано към общото благо. Това изисква едно скъпоструващо мотивационно усилие, което не може да бъде принудително предизвикано по легитимен път. Например юридическото задължаване за участие в изборите е в демократичната държава чуждо тяло точно толкова, колкото разпоредената солидарност. Готовността да се застъпват по някакъв повод за чужди и оставащи анонимни съграждани и да правят жертви за общите интереси може да се изисква само пожелателно от гражданите на либералното политическо цяло. Затова политическите добродетели, макар да не носят кой знае какви дивиденти, са съществено важни за съществуването на една демокрация.

Юрген Хабермас, „Дополитически основания на демократичната правова държава?“ в Диалектика на секуларизацията, превод Георги Каприев (София: „Изток-Запад“, 2006), 24-25.

Струва си също да споменем първото отвличане на самолет в Близкия Изток, което е малко известен случай. То е извършено от Израел през декември 1954 г., когато пътнически самолет на сирийските авиолинии е пресрещнат от израелски изтребители и е принуден да се приземи на летище Лидда. Намерението на началник-щаба Моше Даян е да вземе заложници, срещу които да освободи нашите затворници в Дамаск, както пише в личния си дневник министър-председателят Моше Шарет. Затворниците са израелски войници, заловени по време на шпионска мисия в Сирия. Двайсет години по-късно, Даян нарежда провеждането на спасителна операция, довела до смъртта на израелските тинейджъри в Ма'алот, взети за заложници, с цел да се освободят палестински затворници в Израел. Шарет пише неофициално: „Ние нямахме каквото и да било оправдание да спираме самолета“. Той не се съмнява в твърдението на държавния департамент на САЩ, че действието ни бе безпрецедентно в историята на международната практика. Но тъй като случаят изчезва от историята, посланикът към ООН Бенямин Нетаняху, който сега е изключително уважаван коментатор на международния тероризъм, можа да се появи по националната телевизия и да обвини ООП, че са измислили отвличането на самолети и дори убийството на дипломати, без да се притеснява от опровержения.

Ноам Чомски, Тероризмът в Близкия изток и американската идеологическа система (1986 г.) на Пирати и императори, стари и нови, превод Емилия Стефчева (София: ИК „Кивели“, 2005), 74.

Каква е същността на официалния мирен процес и на изключените от него арабски предложения за мир? Преди да отговорим на този въпрос, трябва да изясним още един технически термин: „отхвърляне“ (rejectionism). Той е Оруеловски — отнася се изключително за позицията на арабите, които отричат правото на израелските евреи за национално самоопределение и отказват да признаят правото на израелската държава да съществува — ново и остроумно понятие, целящо да отстрани палестинците от мирния процес, като демонстрира техния екстремизъм и отказа им да признаят за справедливо това, което те виждат като заграбване на собствената им родина. [...]

Има представители на арабския свят, за които може да се приложи терминът „политика на отхвърляне“: Либия, малцинството на отхвърления „Фронт за спасение на Палестина“ и други. Не бива обаче, да остане незабелязан фактът, че в официалния новговор терминът се използва в строго расистки смисъл. Като оставим настрана политическите убеждения, забелязваме, че в бившата Палестина има две групи, претендиращи за право на национално самоопределение: коренното население и еврейските заселници, които до голяма степен са изместили местното население, на моменти чрез значителна употреба на насилие. Да предположим, че коренното население има същите права като еврейските имигранти [...]. В такъв случай терминът „отхвърляне“ трябва да се използва, когато говорим за отказ на правото за национално самоопределение, на която и да е от двете борещи се национални групи. В американската доктрина обаче, терминът не може да се използва извън своето расистко значение, защото веднага става ясно, че Съединените щати и Израел диктуват правилата за отхвърляне.

След направените уточнения можем да разгледаме въпроса: какво всъщност е мирен процес?

Официалният мирен процес е процес на категорично отхвърляне на правата на палестинците, практикувано от Съединените щати и двете главни политически партии в Израел. То е толкова крайно, че дори им забранява да избират собствените си представители за евентуалните преговори, засягащи тяхната съдба — точно както под израелска военна окупация им се забранява правото на общински избори или други демократични форми на волеиявление.

Ноам Чомски, Контролът на мисълта: случаят с Близкия изток (1986 г.) на Пирати и императори, стари и нови, превод Емилия Стефчева (София: ИК „Кивели“, 2005), 24-25.

Най-важните термини в него [новговорът - К.Д.] трябва да се използват в технически смисъл и да бъдат лишени от първоначалното си значение. Да разгледаме например изразът „мирен процес“. В технически смисъл, както се използва най-често от медиите и научните среди в Съединените щати, той се отнася за мирните предложения, направени от правителството на САЩ. Вярно, мислещите хора се надяват, че Йордания ще се присъедини към мирния процес, или казано по друг начин, ще приеме американския диктат. Големият въпрос е дали ООП (PLO) ще се съгласи да участва в него и може ли да бъде допусната до тази церемония. Водещото заглавие на рецензията на Бернард Гуерцман в „Ню Йорк Таймс“ за мирния процес гласи: „Готови ли са палестинците да потърсят мир?“ В общоприетото значение на думата мир, отговорът, разбира се, е „Да“. Всеки се стреми към мир, на базата на своите условия. Хитлер, например, със сигурност е търсил мир през 1939 г., но при поставените от него условия. В системата за контролиране на мисълта обаче, въпросът получава съвсем друго значение. Готови ли са палестинците да приемат американското разбиране за мир? То отрича правото им на национално самоопределение, но тяхното нежелание да приемат американската позиция е доказателство, че те не търсят мир в техническия смисъл на думата.

Забележете, че не е необходимо Гуерцман да пита дали Съединените щати и Израел са готови да търсят мир. За Съединените щати това се разбира от само себе си, а съгласно конвенциите на отговорната журналистика, същото важи и за една послушна, зависима държава.

Гуерцман уверява още, че ООП винаги са отхвърляли всякакви преговори за постигане на мир с Израел. Това е погрешно, но се приема за вярно в света на необходимата илюзия, създадена от „Нюзпейпър оф рекорд“ — изданието, което, заедно с други уважавани списания, или скрива важните факти, или ги отпраща към полезната Оруеловска „дупка на паметта“.

Разбира се, има и арабски предложения за мир, включително и на ООП, но те не са част от мирния процес. Така в една рецензия за книгата „Две десетилетия в търсене на мир в Близкия изток“, кореспондентът на „Таймс“ в Йерусалим Томас Фридман изключва главите с арабски предложения за мир (включително тези на ООП); никакви израелски предложения не са изброени, тъй като те не са направили никакви сериозни предложения, факт, който не се дискутира.

Ноам Чомски, Контролът на мисълта: случаят с Близкия изток (1986 г.) на Пирати и императори, стари и нови, превод Емилия Стефчева (София: ИК „Кивели“, 2005), 23.

В сравнителна перспектива, Съединените щати са страна, която е необикновена, ако не и уникална, в липсата на ограничения на свободата на словото. Точно толкова необикновена е и по отношение на разнообразието и ефективността на използваните методи за ограничение на свободата на мисълта. Двата феномена са взаимносвързани. Някои либерални демократични теоретици отдавна са на мнение, че в общество, където гласът на народа се чува, трябва да има елитни групи, които да следят този глас да казва правилните неща. Според думите на Уолтър Липман, казани преди 60 години, колкото по-ограничена е държавата да използва насилие, за да защити интересите на доминиращите я ефективно елитни групи, толкова по-необходимо е да се изгради техника за „фабрикуване на съгласие“, или за „изработване на съгласие“, според фразата, предпочитана от Едуард Бърнис, един от основателните на Връзки с обществеността като бранш в американската индустрия.

В раздел „Пропаганда“ на „Енциклопедия на социалните науки“ от 1933 г., Харолд Ласуел обяснява, че не бива да се поддаваме на демократичната догматика, според която хората най-добре познават собствените си интереси. Трябва да намерим начин да ги убедим да подкрепят решенията на своите далновидни водачи — урок, който господстващият елит отдавна е усвоил. Красноречив пример за това е създаването на отдела Връзки с обществеността. Там, където употребата на насилие гарантира покорство, управляващите са склонни да проявят поведенческо мислене: достатъчно е, че хората се подчиняват; за какво мислят, няма значение. При положение, че държавата не може да упражнява контрол чрез насилие, е важно да се регулират мислите на обществото.“

Ноам Чомски, Контролът на мисълта: случаят с Близкия изток (1986 г.) на Пирати и императори, стари и нови, превод Емилия Стефчева (София: ИК „Кивели“, 2005), 21.

Въздействието на терористичните атаки, извършени на 11 септември 2001 г. е така потресаващо, че току-що направеното дълго определение изглежда излишно. Достатъчно е само да споменем „11.09“. Няма съмнение, че светът навлезе в нова ера, в която всичко ще бъде различно — ерата на тероризма. Датата 11.09 ще остане на видно място в историята на тероризма, макар че трябва внимателно да се замислим защо. Всеки, който познава старата и новата история, знае, че причината, за съжаление, не е в мащаба на престъплението, а по-скоро в избора да се атакуват невинни. Какви ще бъдат последиците, до голяма степен зависи от това, как богатите и могъщи държави ще интерпретират и как ще реагират на тази ярка демонстрация, че вече не са защитени срещу същия тип зверства, каквито те системно извършват срещу другите.“

Ноам Чомски, Въведение (2002 г.) в Пирати и императори, стари и нови, превод Емилия Стефчева (София: ИК „Кивели“, 2005), 1.

Свети Августин разказва историята на един пират, пленен от Александър Велики, който го попитал как се осмелява да тормози хората в морето. „А вие как се осмелявате да тормозите целия свят?“, отвърнал пиратът. „Мене ме наричат крадец, защото го правя с един малък кораб, а вас — Император, защото го правите с огромна флота.“

Отговорът на пирата е „елегантен и чудесен“, отбелязва Свети Августин. Той отразява със забележителна точност днешното съотношение между Съединените щати и другите дребни играчи на сцената на международния тероризъм — Либия, някои фракции в ООП, и други. Най-общо казано, приказката на Свети Августин отразява концепцията на Запада за международния тероризъм и достига до същността на оркестрираната с върховен цинизъм истерия около подбрани случаи на тероризъм, прикривайки извършваното от самия него насилие.

Ноам Чомски, Предговор към първото издание (1986 г.) на Пирати и императори, стари и нови, превод Емилия Стефчева (София: ИК „Кивели“, 2005), vii.