Задачата е да размекваме тухлата ден след ден, да си проправяме път през лепкавата субстанция, наричаща се свят, всяка сутрин да се сблъскваме с паралелепипеда, носещ омразно име, с кучешкото удовлетворение, че всичко си е на мястото – същата жена до нас, същите обувки, същият вкус на същата паста за зъби, същата тъга на къщите отсреща, на мръсната шахматна дъска с прозорци от време и надпис „Hôtel de Belgique“.
Да забием глава като ленив бик в прозрачната материя, в чийто център пием кафе с мляко и разтваряме вестника, за да узнаем какво се е случило в някое от кътчетата на кристалната тухла. Да не позволяваме деликатната операция натискане на дръжката на вратата (действие, чрез което би могло да се промени всичко) да се осъществи с хладната непогрешимост на всекидневен рефлекс. Довиждане скъпа, лек ден.
Да стиснем лъжичката между пръстите си и да почувстваме металния ѝ пулс, подозрителното ѝ предупреждение. Колко е болезнено да отхвърлиш една лъжичка, да отхвърлиш една врата, да отхвърлиш всичко, което навикът ближе, докато не му придаде задоволителна мекота. А колко по-лесно е да приемеш безпроблемната услужливост на лъжичката, да я употребиш, за да си разбъркаш кафето.
Е, не че е лошо нещата да ни заварват отново всеки ден и да са си същите. Защо да е лошо, ако до нас са все същата жена, все същият часовник и ако отвореният на масата роман яхне отново нашите очила велосипед? Трябва обаче да наведем глава като тъжен бик, да бутаме от центъра на кристалната тухла в посока навън, към другото – толкова близо до нас, неуловимо като пикадор на милиметри от бика. Да си напрегнем очите и да се взрем в онова нещо, което върви по небосвода и подмолно приема наименованието облак – неговия дубликат в каталога на паметта. Не мисли, че телефонът ще те свърже с номерата, които търсиш. Защо да те свързва? Ще се случи само това, което си подготвил и решил, тъжно отражение на твоята надежда – тази маймуна, която се чеше върху една маса и трепери от студ. Счупи главата на маймуната, затичай се от центъра на стената и си пробий път. Ах, как пеят на горния етаж! Има горен етаж в тази къща, с други хора. Има горен етаж, където живеят хора, неподозиращи за етажа под тях, и всички сме вътре в кристалната тухла. А ако внезапно някой молец спре на ръба на молив и запулсира като пепеляв огън, погледни го – аз го наблюдавам в този момент, пипам миниатюрното му сърце и го чувам – този молец кънти в пастата от застинало стъкло; не всичко е загубено. Когато отворя вратата и се покажа на стълбището, пак ще знам, че долу започва улицата, но това вече няма да бъде приетият шаблон, вече не познатите улици, не отсрещният хотел, а улицата – живата гора, където мигът може да се нахвърли върху мен като магнолия, където лицата ще се родят, щом ги погледна, щом се придвижа още малко напред, щом с лакти и мигли, и нокти се разбия напълно в материята на кристалната тухла и с риск за живота си тръгна напред стъпка по стъпка, за да купя вестника от ъгъла.
Хулио Кортасар, „Наръчник с инструкции“ в Истории за кронопи и фами, превод Красимир Тасев (София: Агата-А, 2007), с.9-11.
