Бях съвсем сам в купето. Цяла нощ слушах монотонната песен на влака, който летеше към Варна. "Какъв-какъв?" питаха железните колела, "такъв-такъв" отвръщаха релсите. Краят на една епоха отекваше в нощта.
Изплува споменът отпреди почти 10 години, тогава пътувах в обратната посока, към Софийския университет. Купето беше пълно с непознати хора. Неизвестното стоеше пред мен и ме изкушаваше. И наистина -- живях във вълшебен свят. Срещнах истински приятели, усетих вкуса на академичната култура, античната философия, срещнах любовта си, чух плача на сина си, а програмният код струеше от ръцете ми...
Сега бягам от караконджулите и... от себе си. Знаете ли, че след дългото преследване самият аз се бях превърнал в караконджул? Факт. Трябва да изпреваря тъмните облаци на параноята, да се оттърся от неконтролираното безумие и да открия нови хоризонти. Не нося нищо със себе си, освен каузата на живота си и една стара клавиатура, подарък от Стоян.
Дали ще съумея да ги използвам както трябва?
