Снощи с Пешо проявихме младежко неблагоразумие и решихме да си направим весела разходка по време на снежната виелица, която доведе Варна до бедствено положение. Бяхме добре екипирани и самонадеяни пред лицето на студа и снега. Тръгнахме бодро и с настроение, въпреки обстановката. Вятърко виеше страховито и току брулваше лицата ни със снежинки, от които не можехме да видим нищо.
Трябваше да говорим силно за да се чуваме, но това не ни пречеше духовито да си разказваме смешки. Предполагам сме били странна гледка -- танцуващи снежинки, пусти бели улици и двама странника, които се тътрят със смях и закачки. По едно време Пешо се спря и, възползвайки се от безлюдието, внезапно се тръшна да се въргаля по земята издавайки налудничави звуци. Зер, кога ще може да се прави друг път на магаре на площада баш пред Катедралата. От тоя момент варненци ще се страхуват да излизат навън не само заради снежната виелица, помислих си.
За миг всичко ми напомни за далечната зима, когато с Христо Гьошев двамина странствахме по причудливо-спираловидни маршрути из Витоша. И за не толкова далечната зима, когато със Сашо Шопов се отдавахме на градски туризъм.
Оставих Пешо пред тях и се запрепъвах към къщи. Мислех, че на връщане ще е също толкова лесно и весело, но криво си бях направил сметката. Вече се движех на север точно срещу Вятърко, който сякаш изведнъж стана двойно по-силен и лют. Скоро всяка крачка започна да се превръща в мъка. По бул. "8-ми Приморски полк" разбира се нямаше жива душа, интересно, нямаше ги и следите ни с Пешо, които уж преди малко трябваше да сме оставили в снега... Вятърко явно беше много ядосан, защото забиваше снежинки в очите ми и не ми даваше да дишам. Свърнах в една уличка уж на завет, но пропаднах до колене в дълбок сняг, преди да мога да мръдна усетих, че връзката на обувката ми се развързала и точно в този момент едно едро бяло рунтаво куче реши да ме нападне, възползвайки се от моментната ми безпомощност...
Добрах се до единственото работещо магазинче за да си взема бутилка (разбира се, червено) вино и един поглед срещу витрината ми даде да разбера защо уплаших момичето на касата -- освен че целият бях покрит със сняг, косата ми беше замръзнала и втвърдила. Очите ми са сълзили от дъха на Вятърко, а сълзите -- замръзнали по лицето ми.
Бутилката вино и разговорите с Явор ми помогнаха да се свестя и оттърся от образа на Йети. Интересно, Явор е намерил е начин да споделя файлове през NFS без да уеднаквява UID-овете на потребителите и без да ползва NIS.
