Ти искаш да се върнеш в твоята част, която продължава да отстъпва, марширувайки на северозапад. Това неминуемо ще свърши някъде във Франция. Не зная Франция ли е твоята държава, или не, но знам, че служиш на нейната войска. Знам също така, че държавата е необходимото зло. Най-многото, което можеш да очакваш от държавата, е да не ти плюне в супата. А войните? Говориш за народ, казваш, че се биеш за слава на нацията. А какво е народът? Виж ме мене. Аз съм на седемнайсет години. Връстница съм на човечеството, защото човечеството е винаги на 17 години. Това значи, че един народ е вечно дете. Той расте непрекъснато и неговият език, дух, неговите спомени и дори бъдеще му отесняват като дреха. Затова един народ трябва да сменя постоянно своята одежда — тя винаги му омалява, стяга го и се пука по шевовете от неговото уголемяване. И това е една тежка и радостна работа. Говориш за език. Насън всички разбираме всички езици. Сънят е нашата родина отпреди вавилонската кула. Насън всички говорим един-единствен велик праезик — на всички нас, на живите и мъртвите… И за какво са тогава войните? Защо се върви назад в историята? Всяко убийство е част от самоубийство.
Милорад Павич, Последна любов в Цариград, превод Христиана Василева, (София: „Колибри“, 2008), 101.
