Имало едно време един барабанчик, той се казвал Оскар. Когато му отнели продавача на играчки и опустошили магазина за играчки, той разбрал, че за барабанчиците-гномове настъпват злочести дни. Затова преди да напусне магазина, изровил от развалините един оцелял и два по-здрави барабана и накачулен по тоя начин, напуснал безистена на Ареснала, за да потърси на Въглищарски пазар баща си, който пък навярно търсел него.
Навън бил късен ноемврийски предобед. До Градския театър, недалеч от трамвайната спирка стояли набожни жени и зъзнели грозни момичета, раздавали религиозни брошури, събирали подаяния в кутии, а на два пръта разпънали един плакат, който цитирал част от посланието на апостол Павел до коринтяните, глава тринайсета: „Вяра – надежда – любов“ успя да прочете Оскар и започна да жонглира с трите думички: лековерие, доверие, любовни бисери, Добра надежда, любовта на Богородица, верноподаници. Вярваш ли, че утре ще вали? Един цял лековерен народ вярваше в Дядо Коледа. Но в действителност Дядо Коледа бе доставчикът на газ. Мислех си, че мирише на бадеми и орехи. Но миришеше на газ. Скоро щяла да настъпи Коледа – разправяха. И първата, и втората, и четирите седмици преди Коледа се извъртяха, все едно се отвъртяваха кранове за газ, за да заухае по-правдоподобно на бадеми и орехи и да се събуди вярата у всички орехотрошачки:
Ето го, иде! Иде! Но кой иде! Младенецът, Спасителят! Или небесният доставчик на газ с газов часовник под мишница, който тиктака безспир? И каза той: „Аз съм Спасителят на този свят, без мен не можете да готвите.“ И ставаше благоречив, предлагаше твърде изгодна тарифа, отвърташе излъсканите кранчета за газ и пускаше Свети дух, та гълъбът добре да уври. И раздаваше орехи и бадеми, които тозчас биваха строшавани и също изпускаха дух и газ, тъй че сред плътния синкав въздух лековерните по-лесно да видят във всички доставчици на газ пред универсалните магазини множество дядо коледовци и младенчета във всевъзможни големини и разценки. И тъй е повярваха в единствено богоспасяемата газостанция, която с покачващото и спадащото ниво на газометрите олицетворяваше съдбата и осигуряваше нормални цени за коледните празници, в чиято провиждаща Бъдни вечер мнозина вярваха, напрегнати пусти часове изживяваха само онези, които не бяха успели да си купят бадеми и орехи, тъй като запасите не бяха стигнали, макар всички да вярваха, че ще стигнат.
След като се оказа, че вярата в Дядо Коледа е всъщност вяра в Дядо Крематориум, без да се съобразявам с последователността в Посланието на апостол Павел към коринтяните, опитах с любовта:
Обичам те, бе казано, о, колко те обичам. А ти обичаш ли себе си? Обичаш ли ме, кажи, наистина ли ме обичаш? И аз те обичам. И от голяма любов те се наричали един друг репички, обичали репички, хапели репички, хапели се, една репичка от любов отгризвала на другия репичката. И си разправяли истории за чудна, небесна, ала също и земна любов между репички и току преди да се сгризат, шептели свежи, сладки и люти: „Репичке, кажи ми, обичаш ли ме? И аз обичам себе си.“
Но след като репичките се бяха изгризали и вярата в Дядо Крематориум бе прокламирана за държавна религия, след вярата и предварително споменатата любов остава единствено третата залежала стока от Посланието на апостол Павел към коринтяните: Надеждата. И докато все още хрупаха репички, орехи и бадеми, те вече се надяваха, че скоро ще настъпи краят и ще започнат нов живот, или ще продължат да живеят с надеждата, че след заключителната музика или още по време на заключителната музика на края ще му се види краят. Макар че все още не знаеха на кой край. Само се надяваха, че скоро ще настъпи край на скорошния край, още утре ще бъде край, днес навярно не ще бъде край на скорошния край; защото какво щяха да правят с внезапния край. А щом дойдеше краят, бързо го превръщаха в многообещаващо начало; защото тук, в страната, краят е винаги някакво начало и надежда във всичко, също и в окончателния край. Така е и писано: Докато човек се надява, все отново и отново ще започва с вярата в надеждния край.
Гюнтер Грас, Тенекиеният барабан, превод Надя Фурнаджиева (Пловдив: Изд. „Христо Г. Данов“, 1990), 183-185.
