Винаги съм подозирал, че хубавите звучни български думи „кеф“ и „кефлия“ идват от турски език. Бързата проверка в речника обаче показва, че думата всъщност идва от арабски:
кеф м. разг. Добро настроение, удоволствие. Не съм в кеф. Правя си кефа. Кеф ми е да го гледам. [от ар.]
кефлѝя прил. неизм. разг. 1. Който е в добро настроение, в кеф. Остави го сега, че не е кефлия. 2. Леко пиян, пийнал. Снощи го видях кефлия.
Димитър Попов, ред., Български тълковен речник, (София: Наука и изкуство, 2006).
Тъй като ние нямаме сериозен контакт с арабите, предполагам, че все пак думата е дошла в нашия език с посредничеството на турския – по времето, когато всички сме били една държава. В съвременния турски език думите звучат съответно като „кейф“ (кеф) и „кейфли“ (кефлия):
keyif i. 1. настроение…
keyifli s. весел, в хубаво настроение
FONO Bulgarca Sözlük, (İstanbul: FONO, 2006).
Арабският източник „киеф“ (или „кейф“) обаче изниква и от други справочници:
КИФ. Популярно название на препарат от ситно нарязан канабис или на канабис и тютюн, готов за пушене и аналогичен на хашиш, а понякога и на самия хашиш, в Мароко и Алжир. В тези страни терминът означава и – както отбелязват и Шарл Бодлер и Андре Жид – състояние на „щастие“, или екстазно опиянение след приемане на хашиш…
Син.: киеф, кейф.
Дьони Ришар и Жан-Луи Сенон, Енциклопедия Дрогите. Наркомании и зависимости., превод: Марина Бояджиева (София: Рива, 2003).
И тъй, оказва се, че истинският кеф бил някакъв канабисов продукт… или опиянението което се получавало от него. Айсиктир!
