Нормативните предпоставки за наличност на демократичната конституционна държава са именно с оглед ролята на гражданите в държавата, които схващат себе си като автори на правото, по-претенциозни отколкото с оглед ролята на гражданите в обществото, които са адресати на правото. От адресатите на правото се очаква само да не прекрачват законовите граници при реализирането на техните субективни свободи (и претенции). Нещата с мотивациите и нагласите, които се очакват от гражданите в държавата в ролята им на демократични съ-законодатели, стоят различно от нещата, свързани с покорността спрямо принудителните закони, гарантиращи свободите.
Те трябва да възприемат своите права за комуникация и причастност активно, и то не само в добре разбран собствен интерес, но и ориентирано към общото благо. Това изисква едно скъпоструващо мотивационно усилие, което не може да бъде принудително предизвикано по легитимен път. Например юридическото задължаване за участие в изборите е в демократичната държава чуждо тяло точно толкова, колкото разпоредената солидарност. Готовността да се застъпват по някакъв повод за чужди и оставащи анонимни съграждани и да правят жертви за общите интереси може да се изисква само пожелателно от гражданите на либералното политическо цяло. Затова политическите добродетели, макар да не носят кой знае какви дивиденти, са съществено важни за съществуването на една демокрация.
Юрген Хабермас, „Дополитически основания на демократичната правова държава?“ в Диалектика на секуларизацията, превод Георги Каприев (София: „Изток-Запад“, 2006), 24-25.
