Regular Impressions

Явор преведе "Поглед скришом към GNOME 2.10", кратка разходка из новостите в очакваното издание на GNOME. Материалът е приятен, съдържа сравнително малко текст, но много картинки. Препоръчвам го на всички потребители на GNOME. Подозирам, че release-цикъла на Убунту е съобразен с изданията на GNOME и очаквам версия 2.10 да бъде десктопа на Hoary, който ще излезе през април.

Преди година се бях захванал с превеждането на подобен документ за новостите в тогавашния GNOME 2.6. Радвам се, че сега Явор ме изпревари. GNOME тиктака напред и "кърти мивки"! ;-)

"Щастието е димящо оръжие, с което току-що си убил някого."

Джон Ленън

В деня, в който влюбените празнуват, разлюбените страдат. Поздравявам с тази песен всички, чиито празник не е днес. (Бийтълс, Белият албум, 1968.)

Ето един типичен изглед от широкия център на нашата Варна. Стихията е превърнала улицата в своеобразна "река", от дъното на която стърчат разни стари и непотребни неща (автомобили). Не ви ли се иска да се гмурнете в реката?

Ако се вгледате по-внимателно можете да се досетите защо тротоарите са така грижливо разчистени от свободните -- на тази уличка се е сгушило магазинче за наливно вино (с меланж?).

Прозорчетата тук се виждат не по прищявка на природата. За жителите на Аракийн с лопати в ръка е типично преди да разкопаят една дюна да проверят дали всъщност отдолу не се намира автомобил.

Понякога самите собственици разкопават върховете на дюните за да си личи какво има отдолу, та децата да не прекалят с игрите си върху точно този заснежен участък. Кой снежен човек ще направи, кой замък ще построи на върха, кой ще превърне дюната във весела пързалка, кой ще мине отгоре със шейна -- все разнообразни опасности.

Внимание: Пазете тишина по улиците! Лавиноопасна зона!

(Фото: Тодор Мархолев)

Последните три дни Варна е особено романтична. След преминаването на лютата буря градът бе снегозатрупан до неузнаваемост. На моята любима ул. "Македония", по която се бях влачил предната вечер спасявайки се от белия рунав приятел на човека (но явно заклет враг на Йети), сега вече не се виждаха паркирани автомобили. Всички до един бяха затрупани, ей тъй както са си стоели от двете страни на улицата. Потопени в дюните от сняг.

В петък след изгрев слънце можеше да видите само най-смелите и решителни свободни, излязли навън да разучат обстановката. Надянали топлосъхраняващите си костюми, безмълвно крачеха с неравномерна стъпка от заслон на заслон. След проправянето на първите пъртини се появиха и свободни с лопати, за да се заемат с разчистването на входовете, а някои решително отравяха автомобилите си само за да се уверят с очите си, че действително са там отдолу.

Пролазих към офиса на обяд. Очевидно беше използвана лопата за да се изкопае проход във двуметровата дюна, която Вятърко бе навял във входа на заслона. Имаше и единици, които се опитваха да се движат с автомобилите си. Какво ли не бих дал за да узная какво са си мислели тия хора преди да завъртят ключа. Това е една от великите загадки на битието. Но подозирам, че нивгаш няма да мога да проумея амбицията на човека да се придвижи в тая пустош с транспортно средство, различно от орнитоптер. (Орнитоптерите, както знаем, излитат вертикално.)

Пешо дойде следобеда с блеснали очи и за момент ми се стори, че бялото в тях леко е започнало да посинява. Набързо кодирахме една карта според последните спецификации и я проверихме щателно. Всичко работеше неочаквано добре.

Вечерта Иван ме изкуши да пием червено вино (с меланж) и по мръкнало се затътрих към "Морски вълк". Не бях никак изненадан, че беше затрупан от сняг и не работеше. Всъщност до това, което би трябвало да е "Морски вълк" водеше една тясна и коварна пътечка, която по мои сметки се падаше по средата на ул. "Одрин". Докато се провирах по нея Вятърко пак задуха по болезненопознатия неприятен начин, а на всичко отгоре по тясната пътечка срещу мен закрачи някакъв дългуч. В опит да се размина с него разпознах Иван.

С ужас осъзнахме, че точно сега, когато отчаяно се нуждаем от червено вино и кръчма, няма къде да отидем. От дистанцията на времето може би ще кажете, че причината отчаяно да се нуждаем от вино и кръчма съвпада с причината поради която точно в този момент нямаше нито вино, нито кръчма. Лесно е да каже, но тогава тая дистанция я нямаше, а освен това Вятърко все по-упорито скъсяваше дистанцията между себе си и вътрешните пластове на топлосъхраняващите ни костюми.

След няколко неуспешни предложения и лъкатушения влязохме в единствено-отворената "Годзила" на "Княз Борис III" и си поръчахме вино (с меланж) и останахме там да се стоплим и да поприказваме. Но "Годзила", знаете, не е "Морски вълк". На връщане пътят пак бе малко труден, но галеше окото. По улиците не можеше да видиш превозни средства (поради липса на орнитоптери) и хората смело бяха си върнали контрола над града. По "Княз Борис III" движението на свободните ставаше по широка пъртина. По средата на кръстовището с "Братя Миладинови" се кипреше снежен човек. Още един се издигаше на кръстовището с "Македония". Все горди символи на победата на човека над машините.

На сетния ден се появиха първите съмнения в необратимостта на тази победа. Вече втори ден не валеше, хората недалновидно работеха с лопатите си в чужд интерес, и тук-таме вече се виждаха колебливо пъплещи автомобили. Вечерта след традиционния обход на Морската пустиня тръгнах към "Морски вълк" и за моя радост открих заслона отворен. Като спасителна хижа ме приюти той и сгушен под стълбището, до печката, блажено изпих две канички вино (с меланж).

Днес с брат ми излязохме със шейна и планинска раница за брикети и изпод топлосъхраняващите ни костюми се изпаряваше влага. И двамата се съгласихме, че ако скоро не завали отново, победата на човека отива на кино.

(Още снимки на нашата Варна можете да видите тук, фото: Елена Енева.)

Снощи с Пешо проявихме младежко неблагоразумие и решихме да си направим весела разходка по време на снежната виелица, която доведе Варна до бедствено положение. Бяхме добре екипирани и самонадеяни пред лицето на студа и снега. Тръгнахме бодро и с настроение, въпреки обстановката. Вятърко виеше страховито и току брулваше лицата ни със снежинки, от които не можехме да видим нищо.

Трябваше да говорим силно за да се чуваме, но това не ни пречеше духовито да си разказваме смешки. Предполагам сме били странна гледка -- танцуващи снежинки, пусти бели улици и двама странника, които се тътрят със смях и закачки. По едно време Пешо се спря и, възползвайки се от безлюдието, внезапно се тръшна да се въргаля по земята издавайки налудничави звуци. Зер, кога ще може да се прави друг път на магаре на площада баш пред Катедралата. От тоя момент варненци ще се страхуват да излизат навън не само заради снежната виелица, помислих си.

За миг всичко ми напомни за далечната зима, когато с Христо Гьошев двамина странствахме по причудливо-спираловидни маршрути из Витоша. И за не толкова далечната зима, когато със Сашо Шопов се отдавахме на градски туризъм.

Оставих Пешо пред тях и се запрепъвах към къщи. Мислех, че на връщане ще е също толкова лесно и весело, но криво си бях направил сметката. Вече се движех на север точно срещу Вятърко, който сякаш изведнъж стана двойно по-силен и лют. Скоро всяка крачка започна да се превръща в мъка. По бул. "8-ми Приморски полк" разбира се нямаше жива душа, интересно, нямаше ги и следите ни с Пешо, които уж преди малко трябваше да сме оставили в снега... Вятърко явно беше много ядосан, защото забиваше снежинки в очите ми и не ми даваше да дишам. Свърнах в една уличка уж на завет, но пропаднах до колене в дълбок сняг, преди да мога да мръдна усетих, че връзката на обувката ми се развързала и точно в този момент едно едро бяло рунтаво куче реши да ме нападне, възползвайки се от моментната ми безпомощност...

Добрах се до единственото работещо магазинче за да си взема бутилка (разбира се, червено) вино и един поглед срещу витрината ми даде да разбера защо уплаших момичето на касата -- освен че целият бях покрит със сняг, косата ми беше замръзнала и втвърдила. Очите ми са сълзили от дъха на Вятърко, а сълзите -- замръзнали по лицето ми.

Бутилката вино и разговорите с Явор ми помогнаха да се свестя и оттърся от образа на Йети. Интересно, Явор е намерил е начин да споделя файлове през NFS без да уеднаквява UID-овете на потребителите и без да ползва NIS.