И денят е топъл. Разхождаме се с Павлина, усмихваме се на слънцето и мълчим. Не защото не знаем какво да си кажем, а напротив -- имаме толкова много неща за споделяне, че няма смисъл да си губим времето в говорене.

Като две стари деца, едновременно весели и тъжни, разтревожени и спокойни, мъдри и глупави, четем всичко по очите и усмивките си. В погледа й, в ситните бръчки около очите й виждам цялата Вселена. Виждам себе си, виждам непознати хора, виждам цялата любов, цялото страдание, необходимостта на съдбата и свободата на волята.

Времето ни заедно отлита докато стоим във вечността.

"Искаш ли бонбон?" -- пита ме тя и прочита отговора в усмивката ми. Знаете ли, животът е хубав...

Утре в ранните часове на нощта трябва да тръгвам.

Влакът ме чака.