С удоволствие прочетох "Чудният свят на Линукс 2.6" от Джоузеф Праневич (благодарности на преводача, Remo Tex). В новото голямо издание на Линукс има толкова разширения и подобрения, че вече нямам търпение да го сложа на домашното си работно място.
Чудя се обаче дали Линус Торвалдс все пак не е преосмислил първоначалната си цел -- да създаде ядро за операционна система, подобна на UNIX. Въпреки, че преди време Линус предупреждаваше колко опасно нещо са новите интерфейси и настояваше, че именно в избягването им се крие силата и бъдещето на ядрото, новото издание на Линукс бъка от тях. С последните промени във версия 2.6 -- например файловата система /sys, разширените атрибути и възможностите за Access Control Lists в ext2/3, схемите за сигурност без root (отхвърляйки едно от основните допускания на UNIX), прекопаването на модулната система с увеличена динамика и вграждането на User-mode Linux с всичките му последствия и нови хоризонти пред виртуализацията и т.н. -- всички тези възможности все повече отдалечават ядрото от класическия UNIX и превръщат Линукс в нещо като "универсално ядро", за което UNIX-системите се оказват само частен случай.
Имам чувството, че като че ли от версия 2.0 насам Линукс бавно и консервативно, но постоянно напредва към това, което мечтателите наричат GNU HURD. Днес също както преди 10 години разработването на HURD отново е в застой и монолитният Линукс отново е тук и работи, но е по-модулен, по-виртуален и по-гъвкав от всякога. Какво ли ни чака за в бъдеще? Дали все пак пингвинът не се е запътил към същата полянка, където иска да стигне и антилопата, но вместо нея минава по по-заобиколен и по-спокоен маршрут?
