Regular Impressions

Наскоро чух по радиото да се върти реклама на България като туристическа дестинация за българските граждани. За фон на рекламата звучеше песента „Хубава си, моя горо“. Наистина, разкошна песен. Парадоксът е, че гората се съсипва именно от туристическите предприемачи.

Предприемачите, обаче, не са сами. Цялото мероприятие по изсичане и бетониране се организира заради нас – с очакването, че ние ще отидем на съответното място и ще оставим парите си там. Когато посещаваме планински курорт, ние плащаме за съсипването на планината.

Лесно е да посочим с пръст „лошите“. Но в едно сложно модерно общество, в което всичко е взаимосвързано, често излиза, че за да бъдем последователни, трябва да насочим обвинителния пръст към самите себе си.

Хубавото на това е, че така поне сме в позицията да направим това, което пряко зависи от нас. В случая, в позицията сме да спрем да посещаваме съответните планински (или морски) курорти, срещу изграждането на които протестираме. Вместо това, ето няколко идеи за алтернативно прекарване на отпуската:

• Да идем до някой български град и да поживеем в него за седмица. Да се разходим из неговите улици, да си пием кафето и чая в тамошните кафенета. Да поговорим с тамошните хора.
• Да отидем или поканим на гости някой от онези приятели, които живеят в друг град и затова не сме виждали от години.
• Да хванем влака за Солун и да се замотаем из тамошните улици и музеи. (Билетът за отиване и връщане струва 15 евро; пътуването София-Солун с влак е по-кратко, отколкото София-Варна; на границата е необходима само лична карта, която и без това сме длъжни винаги да носим у себе си.)
• Да прочетем онази книга, която винаги сме искали да прочетем, но досега все нямаше време.
• Да не правим нищо. Просто да спрем за миг и да се огледаме. (Уау!)

Списъкът, разбира се, съвсем не е пълен. Други идеи?

Ти искаш да се върнеш в твоята част, която продължава да отстъпва, марширувайки на северозапад. Това неминуемо ще свърши някъде във Франция. Не зная Франция ли е твоята държава, или не, но знам, че служиш на нейната войска. Знам също така, че държавата е необходимото зло. Най-многото, което можеш да очакваш от държавата, е да не ти плюне в супата. А войните? Говориш за народ, казваш, че се биеш за слава на нацията. А какво е народът? Виж ме мене. Аз съм на седемнайсет години. Връстница съм на човечеството, защото човечеството е винаги на 17 години. Това значи, че един народ е вечно дете. Той расте непрекъснато и неговият език, дух, неговите спомени и дори бъдеще му отесняват като дреха. Затова един народ трябва да сменя постоянно своята одежда — тя винаги му омалява, стяга го и се пука по шевовете от неговото уголемяване. И това е една тежка и радостна работа. Говориш за език. Насън всички разбираме всички езици. Сънят е нашата родина отпреди вавилонската кула. Насън всички говорим един-единствен велик праезик — на всички нас, на живите и мъртвите… И за какво са тогава войните? Защо се върви назад в историята? Всяко убийство е част от самоубийство.

Милорад Павич, Последна любов в Цариград, превод Христиана Василева, (София: „Колибри“, 2008), 101.

Имало едно време един барабанчик, той се казвал Оскар. Когато му отнели продавача на играчки и опустошили магазина за играчки, той разбрал, че за барабанчиците-гномове настъпват злочести дни. Затова преди да напусне магазина, изровил от развалините един оцелял и два по-здрави барабана и накачулен по тоя начин, напуснал безистена на Ареснала, за да потърси на Въглищарски пазар баща си, който пък навярно търсел него.

Навън бил късен ноемврийски предобед. До Градския театър, недалеч от трамвайната спирка стояли набожни жени и зъзнели грозни момичета, раздавали религиозни брошури, събирали подаяния в кутии, а на два пръта разпънали един плакат, който цитирал част от посланието на апостол Павел до коринтяните, глава тринайсета: „Вяра – надежда – любов“ успя да прочете Оскар и започна да жонглира с трите думички: лековерие, доверие, любовни бисери, Добра надежда, любовта на Богородица, верноподаници. Вярваш ли, че утре ще вали? Един цял лековерен народ вярваше в Дядо Коледа. Но в действителност Дядо Коледа бе доставчикът на газ. Мислех си, че мирише на бадеми и орехи. Но миришеше на газ. Скоро щяла да настъпи Коледа – разправяха. И първата, и втората, и четирите седмици преди Коледа се извъртяха, все едно се отвъртяваха кранове за газ, за да заухае по-правдоподобно на бадеми и орехи и да се събуди вярата у всички орехотрошачки:

Ето го, иде! Иде! Но кой иде! Младенецът, Спасителят! Или небесният доставчик на газ с газов часовник под мишница, който тиктака безспир? И каза той: „Аз съм Спасителят на този свят, без мен не можете да готвите.“ И ставаше благоречив, предлагаше твърде изгодна тарифа, отвърташе излъсканите кранчета за газ и пускаше Свети дух, та гълъбът добре да уври. И раздаваше орехи и бадеми, които тозчас биваха строшавани и също изпускаха дух и газ, тъй че сред плътния синкав въздух лековерните по-лесно да видят във всички доставчици на газ пред универсалните магазини множество дядо коледовци и младенчета във всевъзможни големини и разценки. И тъй е повярваха в единствено богоспасяемата газостанция, която с покачващото и спадащото ниво на газометрите олицетворяваше съдбата и осигуряваше нормални цени за коледните празници, в чиято провиждаща Бъдни вечер мнозина вярваха, напрегнати пусти часове изживяваха само онези, които не бяха успели да си купят бадеми и орехи, тъй като запасите не бяха стигнали, макар всички да вярваха, че ще стигнат.

След като се оказа, че вярата в Дядо Коледа е всъщност вяра в Дядо Крематориум, без да се съобразявам с последователността в Посланието на апостол Павел към коринтяните, опитах с любовта:

Обичам те, бе казано, о, колко те обичам. А ти обичаш ли себе си? Обичаш ли ме, кажи, наистина ли ме обичаш? И аз те обичам. И от голяма любов те се наричали един друг репички, обичали репички, хапели репички, хапели се, една репичка от любов отгризвала на другия репичката. И си разправяли истории за чудна, небесна, ала също и земна любов между репички и току преди да се сгризат, шептели свежи, сладки и люти: „Репичке, кажи ми, обичаш ли ме? И аз обичам себе си.“

Но след като репичките се бяха изгризали и вярата в Дядо Крематориум бе прокламирана за държавна религия, след вярата и предварително споменатата любов остава единствено третата залежала стока от Посланието на апостол Павел към коринтяните: Надеждата. И докато все още хрупаха репички, орехи и бадеми, те вече се надяваха, че скоро ще настъпи краят и ще започнат нов живот, или ще продължат да живеят с надеждата, че след заключителната музика или още по време на заключителната музика на края ще му се види краят. Макар че все още не знаеха на кой край. Само се надяваха, че скоро ще настъпи край на скорошния край, още утре ще бъде край, днес навярно не ще бъде край на скорошния край; защото какво щяха да правят с внезапния край. А щом дойдеше краят, бързо го превръщаха в многообещаващо начало; защото тук, в страната, краят е винаги някакво начало и надежда във всичко, също и в окончателния край. Така е и писано: Докато човек се надява, все отново и отново ще започва с вярата в надеждния край.

Гюнтер Грас, Тенекиеният барабан, превод Надя Фурнаджиева (Пловдив: Изд. „Христо Г. Данов“, 1990), 183-185.

Желаещите масово наблюдение са много по-малко от нас, нали?

Имаме установен израз за „трудно дете“, но нямаме аналогични за „труден родител“ или „труден учител“. Официалният език е в ръцете на възрастните, а центровете на властта не създават думи против самите себе си. Според езика на възрастните, само децата могат да бъдат трудни. Властта е винаги безупречна.

Ṣalat (Arabic: صلاة, Qur'anic Arabic: صلوة, pl. ṣalawah) (also munz in Pashto and namāz نماز in Persian, Bengali, Urdu and Turkish) is the ritual prayer practiced by Muslims in supplication to Allah, God. Salat, or salaah, is performed five times day, at sunrise (Fajr), noon (Dhuhr), evening (Asr), sunset (Maghrib) and nightfall (Isha'a). Salaah is obligatory for all Muslims once they have reached puberty.

"As-salat" is one of the Five Pillars of Islam in Sunni Islam and one of the ten Practices of the Religion in Shia Islam.

In central and South Asian languages such as Persian, Urdu, Hindi, Bengali, Albanian language, South Slavic languages such as the Bosnian language, Našinski, Macedonian language and Turkic languages it is called namāz (نماز) from the Indo-European root meaning 'to bow or prostrate'.

The person performing As-salat is a musallī (مصلى), while the traditional prayer mat on which prayer is performed is a musalla.

Wikipedia contributors. "Salah." Wikipedia, The Free Encyclopedia. http://en.wikipedia.org/wiki/Salah (accessed September 5, 2008).

Винаги съм подозирал, че името „Мусалла“ има някаква връзка с „Аллах“. Оказва се, обаче, че думата идва от „салат“ (молитва) и означава молитвеният килим, мястото за намаз. Онази точка от видимия свят, в която се осъществява разчупване на всекидневието и общуване с Бог.

Задачата е да размекваме тухлата ден след ден, да си проправяме път през лепкавата субстанция, наричаща се свят, всяка сутрин да се сблъскваме с паралелепипеда, носещ омразно име, с кучешкото удовлетворение, че всичко си е на мястото – същата жена до нас, същите обувки, същият вкус на същата паста за зъби, същата тъга на къщите отсреща, на мръсната шахматна дъска с прозорци от време и надпис „Hôtel de Belgique“.

Да забием глава като ленив бик в прозрачната материя, в чийто център пием кафе с мляко и разтваряме вестника, за да узнаем какво се е случило в някое от кътчетата на кристалната тухла. Да не позволяваме деликатната операция натискане на дръжката на вратата (действие, чрез което би могло да се промени всичко) да се осъществи с хладната непогрешимост на всекидневен рефлекс. Довиждане скъпа, лек ден.

Да стиснем лъжичката между пръстите си и да почувстваме металния ѝ пулс, подозрителното ѝ предупреждение. Колко е болезнено да отхвърлиш една лъжичка, да отхвърлиш една врата, да отхвърлиш всичко, което навикът ближе, докато не му придаде задоволителна мекота. А колко по-лесно е да приемеш безпроблемната услужливост на лъжичката, да я употребиш, за да си разбъркаш кафето.

Е, не че е лошо нещата да ни заварват отново всеки ден и да са си същите. Защо да е лошо, ако до нас са все същата жена, все същият часовник и ако отвореният на масата роман яхне отново нашите очила велосипед? Трябва обаче да наведем глава като тъжен бик, да бутаме от центъра на кристалната тухла в посока навън, към другото – толкова близо до нас, неуловимо като пикадор на милиметри от бика. Да си напрегнем очите и да се взрем в онова нещо, което върви по небосвода и подмолно приема наименованието облак – неговия дубликат в каталога на паметта. Не мисли, че телефонът ще те свърже с номерата, които търсиш. Защо да те свързва? Ще се случи само това, което си подготвил и решил, тъжно отражение на твоята надежда – тази маймуна, която се чеше върху една маса и трепери от студ. Счупи главата на маймуната, затичай се от центъра на стената и си пробий път. Ах, как пеят на горния етаж! Има горен етаж в тази къща, с други хора. Има горен етаж, където живеят хора, неподозиращи за етажа под тях, и всички сме вътре в кристалната тухла. А ако внезапно някой молец спре на ръба на молив и запулсира като пепеляв огън, погледни го – аз го наблюдавам в този момент, пипам миниатюрното му сърце и го чувам – този молец кънти в пастата от застинало стъкло; не всичко е загубено. Когато отворя вратата и се покажа на стълбището, пак ще знам, че долу започва улицата, но това вече няма да бъде приетият шаблон, вече не познатите улици, не отсрещният хотел, а улицата – живата гора, където мигът може да се нахвърли върху мен като магнолия, където лицата ще се родят, щом ги погледна, щом се придвижа още малко напред, щом с лакти и мигли, и нокти се разбия напълно в материята на кристалната тухла и с риск за живота си тръгна напред стъпка по стъпка, за да купя вестника от ъгъла.

Хулио Кортасар, „Наръчник с инструкции“ в Истории за кронопи и фами, превод Красимир Тасев (София: Агата-А, 2007), с.9-11.

Освен досегашното подслушване на телефоните, службите вече официално получават достъп и до комуникацията на всички „свободни“ граждани в Интернет. Това грубо посегателство върху гражданските права се оправдава с борбата срещу престъпността и тероризма. Разбира се. То е за наше добро. Знаем, че борбата с престъпността и тероризма най-добре се води в тоталитарната държава. Защото тогава държавата де факто монополизира тези дейности – тя става най-крупният престъпник и терорист.

Всеки тоталитарен режим се мотивира с постоянна вътрешна и външна заплаха. В същото време всеки тоталитарен режим се самопрокламира като възможно най-свободния и най-справедливия. Това е било вярно за Фашистка Италия, Нацистка Германия, за СССР и НРБ, за Съединените щати днес. По този път вървят в момента Европейският съюз и България. С големи, горди крачки. (Като един! Наложи с цяло стъпало!)

Чух за интересен проект – създаване на баскетболен отбор, който да бъде управляван от феновете чрез гласуване в Интернет.

Очарователното за мен не е формата на управление, а че този спортен клуб няма да черпи идентичност нито от принадлежността към определена професионална област или предприятие (като напр. „Нефтохимик“ за работещите в нефтозавода в Бургас), нито от определено населено място (като напр. „Берое“ за старозагорци). Идентичността ще идва от принадлежността към общност, случваща се в друго измерение. Регионалната принадлежност девалвира, други неща излизат на преден план.

Бих искал да бъда свидетел на такова разпадане и в по-голям мащаб – този на националната идентичност. Мечтая за ведрото небе от ценности, от което са се отдръпнали облаците на националната идея.

Потребителите на GNU Emacs навярно са забелязали, че понякога се проявява досаден проблем при копиране на текст от буфера на X.org. Полученият текст в буфера на Emacs видимо се отличава от нормалния текст по шрифт и размер. Проблемът е най-лесно забележим при копиране на знаци от кирилицата, но се наблюдава и при някои специални знаци. Например:

При поставянето на избрания текст в буфер на Emacs, резултатът е неприятен:

Знаците от кирилицата в копирания текст са много по-едри от нормалното (спрямо латиницата или текста, писан в буфера по-рано). Едно бързо изследване на някоя от тези едри букви с M-x describe-char показва, че те не само имат различен шрифт, но и странно кодиране:

  character: м (54238, #o151736, #xd3de, U+043C)
    charset: japanese-jisx0208 (JISX0208.1983/1990 Japanese Kanji: ISO-IR-87.)
 code point: #x27 #x5E
     syntax: w 	which means: word
   category: Y:Cyrillic characters of 2-byte character sets j:Japanese
	     |:While filling, we can break a line at this character.
buffer code: #x92 #xA7 #xDE
  file code: #xD0 #xBC (encoded by coding system mule-utf-8)
    display: by this font (glyph code)
     -JIS-Fixed-Medium-R-Normal--16-150-75-75-C-160-JISX0208.1983-0 (#x275E)

Представянето на редовната буква „м“ от кирилицата с японското кодиране JIS X 0208 е неуместно, още повече когато това става в буфер, в който очакваме цялото съдържание да е представено в UTF-8.

Оказва се, че проблемът с представянето на текста съществува още на ниво X. По исторически причини в X има много начини за представяне на текст в буфера и затова при копиране на съдържанието му Emacs се опитва да отгатне какво е кодирането там. Това се прави по серия от евристични методи.

За щастие, можем да подскажем на Emacs да опитва най-напред да декодира текста като UTF-8 (дори и текстът в буфера да не е обявен изрично за такъв), а едва при евентуален провал да продължава с евристиката си. За целта трябва да установим стойност на променливата x-select-request-type:

(setq x-select-request-type '(UTF8_STRING COMPOUND_TEXT STRING TEXT))

Тази променлива не подлежи на управление с интерфейса на Customize, затова горният ред трябва да се постави в ~/.emacs. Разбира се, няма нужда да рестартираме Emacs, за да усетим промяната. Достатъчно е само да поставим курсора някъде в израза (setq …) и да натиснем C-M-x. След това вече може да копираме текст от буфера на X без да получаваме странно форматирани символи:

в купе на международен влак пътуват млада американка и българин. и двамата мълчат с часове наред, без да се погледнат. в един момент американката не издържа и нарушава тягостното мълчание:

– wanna see my bush?

- че как, ама ако си го обръснала, ше ти видим напрао путин!

Избягвам да чета вестници, но ако днес ги отворя, навярно ще срещна заглавие: БЪЛГАРИЯ РАЗЦЕЛУВА РУСИЯ ПО ПУТ…ИН!

Винаги съм подозирал, че хубавите звучни български думи „кеф“ и „кефлия“ идват от турски език. Бързата проверка в речника обаче показва, че думата всъщност идва от арабски:

кеф м. разг. Добро настроение, удоволствие. Не съм в кеф. Правя си кефа. Кеф ми е да го гледам. [от ар.]

кефлѝя прил. неизм. разг. 1. Който е в добро настроение, в кеф. Остави го сега, че не е кефлия. 2. Леко пиян, пийнал. Снощи го видях кефлия.

Димитър Попов, ред., Български тълковен речник, (София: Наука и изкуство, 2006).

Тъй като ние нямаме сериозен контакт с арабите, предполагам, че все пак думата е дошла в нашия език с посредничеството на турския – по времето, когато всички сме били една държава. В съвременния турски език думите звучат съответно като „кейф“ (кеф) и „кейфли“ (кефлия):

keyif i. 1. настроение…

keyifli s. весел, в хубаво настроение

FONO Bulgarca Sözlük, (İstanbul: FONO, 2006).

Арабският източник „киеф“ (или „кейф“) обаче изниква и от други справочници:

КИФ. Популярно название на препарат от ситно нарязан канабис или на канабис и тютюн, готов за пушене и аналогичен на хашиш, а понякога и на самия хашиш, в Мароко и Алжир. В тези страни терминът означава и – както отбелязват и Шарл Бодлер и Андре Жид – състояние на „щастие“, или екстазно опиянение след приемане на хашиш…

Син.: киеф, кейф.

Дьони Ришар и Жан-Луи Сенон, Енциклопедия Дрогите. Наркомании и зависимости., превод: Марина Бояджиева (София: Рива, 2003).

И тъй, оказва се, че истинският кеф бил някакъв канабисов продукт… или опиянението което се получавало от него. Айсиктир!

Не се поддавайте на традиционната инфантилизация и не си харчете парите за глупости по празниците. Глупости, от които в действителност никой няма нужда – нито вие, нито близките ви. По-добре използвайте тези средства за да подпомогнете борбата за софтуерна свобода през 2008 г., като направите дарение или станете член на Free Software Foundation.

Или изберете друга кауза, според собствената ви съвест.

Нормативните предпоставки за наличност на демократичната конституционна държава са именно с оглед ролята на гражданите в държавата, които схващат себе си като автори на правото, по-претенциозни отколкото с оглед ролята на гражданите в обществото, които са адресати на правото. От адресатите на правото се очаква само да не прекрачват законовите граници при реализирането на техните субективни свободи (и претенции). Нещата с мотивациите и нагласите, които се очакват от гражданите в държавата в ролята им на демократични съ-законодатели, стоят различно от нещата, свързани с покорността спрямо принудителните закони, гарантиращи свободите.

Те трябва да възприемат своите права за комуникация и причастност активно, и то не само в добре разбран собствен интерес, но и ориентирано към общото благо. Това изисква едно скъпоструващо мотивационно усилие, което не може да бъде принудително предизвикано по легитимен път. Например юридическото задължаване за участие в изборите е в демократичната държава чуждо тяло точно толкова, колкото разпоредената солидарност. Готовността да се застъпват по някакъв повод за чужди и оставащи анонимни съграждани и да правят жертви за общите интереси може да се изисква само пожелателно от гражданите на либералното политическо цяло. Затова политическите добродетели, макар да не носят кой знае какви дивиденти, са съществено важни за съществуването на една демокрация.

Юрген Хабермас, „Дополитически основания на демократичната правова държава?“ в Диалектика на секуларизацията, превод Георги Каприев (София: „Изток-Запад“, 2006), 24-25.

Уважаеми господин Министър,

Следейки развитието на протеста на учителите в България, реакцията на медиите, отговорните в правителството лица и „обикновените“ хора, ние не можахме да останем безучастни и да не покажем съпричастността си към исканията на педагогическите работници в страната ни.

Средставата за масова информация отразиха Вашето циничното и надменно отношение, както и това на други отговорни министри. Разбрахме, също така, че част от обществото ни не проявява съпричастност към проблемите на образователната ни система и хората, заети в нея.

С това обаче общественото мнение не се изчерпва. В действителност голяма част от гражданите на България сме солидарни с педагозите и сме готови да застанем до тях в протеста им. Нашата петиция в подкрепа на българските учители вече е подписана от над 500 граждани като в този момент полагането на нови и нови подписи продължава.

Всички ние, подписали тази петиция, намираме желанието на учителите за относително нормален живот за справедливo и оправданo, защото всички ние, децата ни, директно или не, зависим от тях, от качеството на тяхната работа и подготвеността на кадрите. Смятаме, че едно от важните условия за постигане отново на доброто ниво на образование, с което България винаги се е гордяла, е адекватното заплащане на работниците в тази сфера.

Адресът на петицията е: http://www.bgpetition.com/teachers/index.html

Списъкът на подписалите е: http://www.bgpetition.com/teachers/view.html

С уважение,
Иван Кирилов Иванов,
Калоян Благовестов Доганов,
Биляна Чавдарова Борисова

23 септември 2007 г.
гр. София