Regular Impressions

Освен досегашното подслушване на телефоните, службите вече официално получават достъп и до комуникацията на всички „свободни“ граждани в Интернет. Това грубо посегателство върху гражданските права се оправдава с борбата срещу престъпността и тероризма. Разбира се. То е за наше добро. Знаем, че борбата с престъпността и тероризма най-добре се води в тоталитарната държава. Защото тогава държавата де факто монополизира тези дейности – тя става най-крупният престъпник и терорист.

Всеки тоталитарен режим се мотивира с постоянна вътрешна и външна заплаха. В същото време всеки тоталитарен режим се самопрокламира като възможно най-свободния и най-справедливия. Това е било вярно за Фашистка Италия, Нацистка Германия, за СССР и НРБ, за Съединените щати днес. По този път вървят в момента Европейският съюз и България. С големи, горди крачки. (Като един! Наложи с цяло стъпало!)

Чух за интересен проект – създаване на баскетболен отбор, който да бъде управляван от феновете чрез гласуване в Интернет.

Очарователното за мен не е формата на управление, а че този спортен клуб няма да черпи идентичност нито от принадлежността към определена професионална област или предприятие (като напр. „Нефтохимик“ за работещите в нефтозавода в Бургас), нито от определено населено място (като напр. „Берое“ за старозагорци). Идентичността ще идва от принадлежността към общност, случваща се в друго измерение. Регионалната принадлежност девалвира, други неща излизат на преден план.

Бих искал да бъда свидетел на такова разпадане и в по-голям мащаб – този на националната идентичност. Мечтая за ведрото небе от ценности, от което са се отдръпнали облаците на националната идея.

Потребителите на GNU Emacs навярно са забелязали, че понякога се проявява досаден проблем при копиране на текст от буфера на X.org. Полученият текст в буфера на Emacs видимо се отличава от нормалния текст по шрифт и размер. Проблемът е най-лесно забележим при копиране на знаци от кирилицата, но се наблюдава и при някои специални знаци. Например:

При поставянето на избрания текст в буфер на Emacs, резултатът е неприятен:

Знаците от кирилицата в копирания текст са много по-едри от нормалното (спрямо латиницата или текста, писан в буфера по-рано). Едно бързо изследване на някоя от тези едри букви с M-x describe-char показва, че те не само имат различен шрифт, но и странно кодиране:

  character: м (54238, #o151736, #xd3de, U+043C)
    charset: japanese-jisx0208 (JISX0208.1983/1990 Japanese Kanji: ISO-IR-87.)
 code point: #x27 #x5E
     syntax: w 	which means: word
   category: Y:Cyrillic characters of 2-byte character sets j:Japanese
	     |:While filling, we can break a line at this character.
buffer code: #x92 #xA7 #xDE
  file code: #xD0 #xBC (encoded by coding system mule-utf-8)
    display: by this font (glyph code)
     -JIS-Fixed-Medium-R-Normal--16-150-75-75-C-160-JISX0208.1983-0 (#x275E)

Представянето на редовната буква „м“ от кирилицата с японското кодиране JIS X 0208 е неуместно, още повече когато това става в буфер, в който очакваме цялото съдържание да е представено в UTF-8.

Оказва се, че проблемът с представянето на текста съществува още на ниво X. По исторически причини в X има много начини за представяне на текст в буфера и затова при копиране на съдържанието му Emacs се опитва да отгатне какво е кодирането там. Това се прави по серия от евристични методи.

За щастие, можем да подскажем на Emacs да опитва най-напред да декодира текста като UTF-8 (дори и текстът в буфера да не е обявен изрично за такъв), а едва при евентуален провал да продължава с евристиката си. За целта трябва да установим стойност на променливата x-select-request-type:

(setq x-select-request-type '(UTF8_STRING COMPOUND_TEXT STRING TEXT))

Тази променлива не подлежи на управление с интерфейса на Customize, затова горният ред трябва да се постави в ~/.emacs. Разбира се, няма нужда да рестартираме Emacs, за да усетим промяната. Достатъчно е само да поставим курсора някъде в израза (setq …) и да натиснем C-M-x. След това вече може да копираме текст от буфера на X без да получаваме странно форматирани символи:

в купе на международен влак пътуват млада американка и българин. и двамата мълчат с часове наред, без да се погледнат. в един момент американката не издържа и нарушава тягостното мълчание:

– wanna see my bush?

- че как, ама ако си го обръснала, ше ти видим напрао путин!

Избягвам да чета вестници, но ако днес ги отворя, навярно ще срещна заглавие: БЪЛГАРИЯ РАЗЦЕЛУВА РУСИЯ ПО ПУТ…ИН!

Винаги съм подозирал, че хубавите звучни български думи „кеф“ и „кефлия“ идват от турски език. Бързата проверка в речника обаче показва, че думата всъщност идва от арабски:

кеф м. разг. Добро настроение, удоволствие. Не съм в кеф. Правя си кефа. Кеф ми е да го гледам. [от ар.]

кефлѝя прил. неизм. разг. 1. Който е в добро настроение, в кеф. Остави го сега, че не е кефлия. 2. Леко пиян, пийнал. Снощи го видях кефлия.

Димитър Попов, ред., Български тълковен речник, (София: Наука и изкуство, 2006).

Тъй като ние нямаме сериозен контакт с арабите, предполагам, че все пак думата е дошла в нашия език с посредничеството на турския – по времето, когато всички сме били една държава. В съвременния турски език думите звучат съответно като „кейф“ (кеф) и „кейфли“ (кефлия):

keyif i. 1. настроение…

keyifli s. весел, в хубаво настроение

FONO Bulgarca Sözlük, (İstanbul: FONO, 2006).

Арабският източник „киеф“ (или „кейф“) обаче изниква и от други справочници:

КИФ. Популярно название на препарат от ситно нарязан канабис или на канабис и тютюн, готов за пушене и аналогичен на хашиш, а понякога и на самия хашиш, в Мароко и Алжир. В тези страни терминът означава и – както отбелязват и Шарл Бодлер и Андре Жид – състояние на „щастие“, или екстазно опиянение след приемане на хашиш…

Син.: киеф, кейф.

Дьони Ришар и Жан-Луи Сенон, Енциклопедия Дрогите. Наркомании и зависимости., превод: Марина Бояджиева (София: Рива, 2003).

И тъй, оказва се, че истинският кеф бил някакъв канабисов продукт… или опиянението което се получавало от него. Айсиктир!

Не се поддавайте на традиционната инфантилизация и не си харчете парите за глупости по празниците. Глупости, от които в действителност никой няма нужда – нито вие, нито близките ви. По-добре използвайте тези средства за да подпомогнете борбата за софтуерна свобода през 2008 г., като направите дарение или станете член на Free Software Foundation.

Или изберете друга кауза, според собствената ви съвест.

Нормативните предпоставки за наличност на демократичната конституционна държава са именно с оглед ролята на гражданите в държавата, които схващат себе си като автори на правото, по-претенциозни отколкото с оглед ролята на гражданите в обществото, които са адресати на правото. От адресатите на правото се очаква само да не прекрачват законовите граници при реализирането на техните субективни свободи (и претенции). Нещата с мотивациите и нагласите, които се очакват от гражданите в държавата в ролята им на демократични съ-законодатели, стоят различно от нещата, свързани с покорността спрямо принудителните закони, гарантиращи свободите.

Те трябва да възприемат своите права за комуникация и причастност активно, и то не само в добре разбран собствен интерес, но и ориентирано към общото благо. Това изисква едно скъпоструващо мотивационно усилие, което не може да бъде принудително предизвикано по легитимен път. Например юридическото задължаване за участие в изборите е в демократичната държава чуждо тяло точно толкова, колкото разпоредената солидарност. Готовността да се застъпват по някакъв повод за чужди и оставащи анонимни съграждани и да правят жертви за общите интереси може да се изисква само пожелателно от гражданите на либералното политическо цяло. Затова политическите добродетели, макар да не носят кой знае какви дивиденти, са съществено важни за съществуването на една демокрация.

Юрген Хабермас, „Дополитически основания на демократичната правова държава?“ в Диалектика на секуларизацията, превод Георги Каприев (София: „Изток-Запад“, 2006), 24-25.

Уважаеми господин Министър,

Следейки развитието на протеста на учителите в България, реакцията на медиите, отговорните в правителството лица и „обикновените“ хора, ние не можахме да останем безучастни и да не покажем съпричастността си към исканията на педагогическите работници в страната ни.

Средставата за масова информация отразиха Вашето циничното и надменно отношение, както и това на други отговорни министри. Разбрахме, също така, че част от обществото ни не проявява съпричастност към проблемите на образователната ни система и хората, заети в нея.

С това обаче общественото мнение не се изчерпва. В действителност голяма част от гражданите на България сме солидарни с педагозите и сме готови да застанем до тях в протеста им. Нашата петиция в подкрепа на българските учители вече е подписана от над 500 граждани като в този момент полагането на нови и нови подписи продължава.

Всички ние, подписали тази петиция, намираме желанието на учителите за относително нормален живот за справедливo и оправданo, защото всички ние, децата ни, директно или не, зависим от тях, от качеството на тяхната работа и подготвеността на кадрите. Смятаме, че едно от важните условия за постигане отново на доброто ниво на образование, с което България винаги се е гордяла, е адекватното заплащане на работниците в тази сфера.

Адресът на петицията е: http://www.bgpetition.com/teachers/index.html

Списъкът на подписалите е: http://www.bgpetition.com/teachers/view.html

С уважение,
Иван Кирилов Иванов,
Калоян Благовестов Доганов,
Биляна Чавдарова Борисова

23 септември 2007 г.
гр. София

С тази подписка, ние, гражданите на Република България, искаме да подкрепим исканията на учителите, работещи в Република България, за поне сто процентово увеличение на работните им заплати.

Просветата не е състояние, което може да бъде постигнато веднъж завинаги. То е кауза, която трябва постоянно да бъде отстоявана. Без образование обществото е обречено да затъне в мрак и безпросветност. Затова професията на учителя е една от най-важните за всяко общество. Тя не се изчерпва само до предаването на знания, но и до изграждането у подрастващите на стабилна ценностна система, която да им служи през целия съзнателен живот, а чрез тях - и на обществото.

Учителят е възпитател и приятел, и съветник на децата ни, на децата на нашите приятели и познати. Имайки предвид тежката социално-икономическа обстановка в страната, родителите са все по-заети с осигуряването на относително нормален живот на семействата си. С това се засилва и важността на учителската роля във възпитанието на младото поколение. За съжаление обаче, учителите биват унижени със заплащане, което не би могло да покрие дори елементарните им битови нужди. Това неминуемо води до намалено качество на нашето образование.

Учителската професия е изпълнена с непрестанен стрес, който няма нужда да бъде допълван и от кошмара на борбата за физическо оцеляване. Осигуряването на нормално съществуване и възможности за развитие на учителите са необходими условия за качественото образование на нашите деца. Защото в голяма степен дължим това, което сме, на нашите учители. Време е да им върнем дължимото като покажем съпричастността си към каузата, която отстояват. Тя е и наша кауза. Нека се знае, че доброто заплащане и престиж на българските учители не е само в интерес на самите учители. То е в интерес на учениците, на родителите им, на работодателите и в крайна сметка на всички български граждани. Това е обществен интерес от първостепенна важност.

Драги учители, силно се надяваме, че Вашите искания ще бъдат удовлетворени, без да се налага да напускате работните си места. Но ако това не се случи – напълно подкрепяме тези Ваши действия и сме готови да излезем с Вас на протест, защото каузата Ви е ценна за всички нас! Нека я отстояваме заедно!

Уважаеми министри, едва ли щяхте да заемате тези отговорни постове, ако учителите Ви преди години не се бяха постарали да Ви заредят с любов към знанието. Изказванията Ви в различни медии по повод исканията на учителите за нормално съществуване, са крайно унизителни не само за тях, но и за всички граждани на Република България. Надяваме се, че ще си спомните откъде сте започнали и ще отдадете дължимото на тези ценни за България хора! Учителите ни дадоха шанс, време е и ние да дадем шанс на учителите!

PS: Молим всички, които подкрепят подписката, да въведат в полето за коментар своята професия или занятие.

Струва си също да споменем първото отвличане на самолет в Близкия Изток, което е малко известен случай. То е извършено от Израел през декември 1954 г., когато пътнически самолет на сирийските авиолинии е пресрещнат от израелски изтребители и е принуден да се приземи на летище Лидда. Намерението на началник-щаба Моше Даян е да вземе заложници, срещу които да освободи нашите затворници в Дамаск, както пише в личния си дневник министър-председателят Моше Шарет. Затворниците са израелски войници, заловени по време на шпионска мисия в Сирия. Двайсет години по-късно, Даян нарежда провеждането на спасителна операция, довела до смъртта на израелските тинейджъри в Ма'алот, взети за заложници, с цел да се освободят палестински затворници в Израел. Шарет пише неофициално: „Ние нямахме каквото и да било оправдание да спираме самолета“. Той не се съмнява в твърдението на държавния департамент на САЩ, че действието ни бе безпрецедентно в историята на международната практика. Но тъй като случаят изчезва от историята, посланикът към ООН Бенямин Нетаняху, който сега е изключително уважаван коментатор на международния тероризъм, можа да се появи по националната телевизия и да обвини ООП, че са измислили отвличането на самолети и дори убийството на дипломати, без да се притеснява от опровержения.

Ноам Чомски, Тероризмът в Близкия изток и американската идеологическа система (1986 г.) на Пирати и императори, стари и нови, превод Емилия Стефчева (София: ИК „Кивели“, 2005), 74.

Най-сетне Правителството на Република България успя да направи уеб-страницата си така, че адекватно да отразява работата на институциите.

Наскоро Министерството на вътрешните работи се опита да цензурира Интернет (случая с БТК), после преби журналист, а сега си позволява да упражнява натиск върху граждани, имали „нахалството“ да проявят гражданска съвест, вместо да си налягат парцалите.

Каква е същността на официалния мирен процес и на изключените от него арабски предложения за мир? Преди да отговорим на този въпрос, трябва да изясним още един технически термин: „отхвърляне“ (rejectionism). Той е Оруеловски — отнася се изключително за позицията на арабите, които отричат правото на израелските евреи за национално самоопределение и отказват да признаят правото на израелската държава да съществува — ново и остроумно понятие, целящо да отстрани палестинците от мирния процес, като демонстрира техния екстремизъм и отказа им да признаят за справедливо това, което те виждат като заграбване на собствената им родина. [...]

Има представители на арабския свят, за които може да се приложи терминът „политика на отхвърляне“: Либия, малцинството на отхвърления „Фронт за спасение на Палестина“ и други. Не бива обаче, да остане незабелязан фактът, че в официалния новговор терминът се използва в строго расистки смисъл. Като оставим настрана политическите убеждения, забелязваме, че в бившата Палестина има две групи, претендиращи за право на национално самоопределение: коренното население и еврейските заселници, които до голяма степен са изместили местното население, на моменти чрез значителна употреба на насилие. Да предположим, че коренното население има същите права като еврейските имигранти [...]. В такъв случай терминът „отхвърляне“ трябва да се използва, когато говорим за отказ на правото за национално самоопределение, на която и да е от двете борещи се национални групи. В американската доктрина обаче, терминът не може да се използва извън своето расистко значение, защото веднага става ясно, че Съединените щати и Израел диктуват правилата за отхвърляне.

След направените уточнения можем да разгледаме въпроса: какво всъщност е мирен процес?

Официалният мирен процес е процес на категорично отхвърляне на правата на палестинците, практикувано от Съединените щати и двете главни политически партии в Израел. То е толкова крайно, че дори им забранява да избират собствените си представители за евентуалните преговори, засягащи тяхната съдба — точно както под израелска военна окупация им се забранява правото на общински избори или други демократични форми на волеиявление.

Ноам Чомски, Контролът на мисълта: случаят с Близкия изток (1986 г.) на Пирати и императори, стари и нови, превод Емилия Стефчева (София: ИК „Кивели“, 2005), 24-25.

From: Kaloian Doganov <kaloian@doganov.org>
Subject: Re: Smellkiller - genialnoto otkritie za chist vazduh veche e v Bulgaria!
To: "MB Trade" <office@mbtrade.bg>
Date: Wed, 27 Jun 2007 18:54:21 +0300

"MB Trade" <office@mbtrade.bg> writes:

    Това е непоискано предварително от Вас съобщение.

Да, това наистина е нежелано от мен съобщение.

    То има за цел само да ви информира за нещо ново и интересно.  Няма
    повече никога да го получавате ако го върнете с написана в полето
    subject думата unsubscribe.

Възмутен съм от предположението ви, че трябва да предприема някакви
действия за да не ми досаждате със съобщенията си.  Точно обратното —
следва да ми изпращате съобщенията си само ако съм пожелал това.

Ако искате да информирате публиката за нещо ново и интересно, има
достатъчно канали за разпръскване на съобщения — вестници, телевизии,
уеб-сайтове и т.н. където можете да огласявате информация за
продуктите си, така че да достигне до хората, които не са чували
по-рано за тях.

Ако сте решени лично да ми натрапвате рекламите си, значи нямате
елементарно уважение към хората, към които уж са адресирани вашите
продукти.  Затова никога не бих си купил ваш продукт, и оттук нататък
ще препоръчвам на всички мои приятели и познати да ги избягват.

Не купувайте „SmellKiller“, защото така поощрявате изпращането на спам. Спамът е тежка миризма, която се носи на талази по мрежата и задръства рецепторите ни. За ефикасното премахване на тази миризма използвайте „SpamAssassin“ и бойкотирайте източниците на зловония, особено когато е толкова лесно да бъдат идентифицирани.

Най-важните термини в него [новговорът - К.Д.] трябва да се използват в технически смисъл и да бъдат лишени от първоначалното си значение. Да разгледаме например изразът „мирен процес“. В технически смисъл, както се използва най-често от медиите и научните среди в Съединените щати, той се отнася за мирните предложения, направени от правителството на САЩ. Вярно, мислещите хора се надяват, че Йордания ще се присъедини към мирния процес, или казано по друг начин, ще приеме американския диктат. Големият въпрос е дали ООП (PLO) ще се съгласи да участва в него и може ли да бъде допусната до тази церемония. Водещото заглавие на рецензията на Бернард Гуерцман в „Ню Йорк Таймс“ за мирния процес гласи: „Готови ли са палестинците да потърсят мир?“ В общоприетото значение на думата мир, отговорът, разбира се, е „Да“. Всеки се стреми към мир, на базата на своите условия. Хитлер, например, със сигурност е търсил мир през 1939 г., но при поставените от него условия. В системата за контролиране на мисълта обаче, въпросът получава съвсем друго значение. Готови ли са палестинците да приемат американското разбиране за мир? То отрича правото им на национално самоопределение, но тяхното нежелание да приемат американската позиция е доказателство, че те не търсят мир в техническия смисъл на думата.

Забележете, че не е необходимо Гуерцман да пита дали Съединените щати и Израел са готови да търсят мир. За Съединените щати това се разбира от само себе си, а съгласно конвенциите на отговорната журналистика, същото важи и за една послушна, зависима държава.

Гуерцман уверява още, че ООП винаги са отхвърляли всякакви преговори за постигане на мир с Израел. Това е погрешно, но се приема за вярно в света на необходимата илюзия, създадена от „Нюзпейпър оф рекорд“ — изданието, което, заедно с други уважавани списания, или скрива важните факти, или ги отпраща към полезната Оруеловска „дупка на паметта“.

Разбира се, има и арабски предложения за мир, включително и на ООП, но те не са част от мирния процес. Така в една рецензия за книгата „Две десетилетия в търсене на мир в Близкия изток“, кореспондентът на „Таймс“ в Йерусалим Томас Фридман изключва главите с арабски предложения за мир (включително тези на ООП); никакви израелски предложения не са изброени, тъй като те не са направили никакви сериозни предложения, факт, който не се дискутира.

Ноам Чомски, Контролът на мисълта: случаят с Близкия изток (1986 г.) на Пирати и императори, стари и нови, превод Емилия Стефчева (София: ИК „Кивели“, 2005), 23.